Скакавците са поредица от няколко върха, разположени в най-източната част на Централна Рила, точно срещу първенеца Мусала, оттатък река Бели Искър. Отдавна им се канехме, така че и техният ред дойде.
Планът беше ясен – ранно тръгване и стегнато темпо. Тръгнахме от Благоевград в 6:30 и някъде към 8 сутринта вече бяхме паркирали на Тиха Рила. Напълнихме вода и поехме нагоре по пътеката, която е точно преди кантона и в един момент излиза на Е4. Бяхме само трима – аз, Сашката и Любо Бучински.
Вървяхме стегнато по пътеката и бързо набирахме височина, почивахме само за кратко, на крак. Например разминахме се с двама говедари, които имат стадо малко по-нагоре, и с тях така, на крак, разменихме по няколко приказки.
Някъде около 8:30 се включихме в маркираната пътека Е4 от Рибни езера към Мальовица. Вървейки по нея, продължихме да набираме височина. Постепенно срещу нас започнаха да се откриват Рибните езера, малко след това Смрадливото езеро и, разбира се, цялата поредица от върхове, които ги опасват – Йосифица, Канарата, Зъбците, Рилец и много други.
Малко под Маринковица свихме надясно по пътечка, която подсичаше върха и щеше да ни изкара на билото преди връх Възела. Вляво от нас се открояваше връх Йозола (Погледец), но нашата цел беше друга и го подминахме. Докато наближавахме Възела, под нас се откри едно от езерата в района – Халовитото. То е едно от трите Долноляворечки езера.
Достигнахме връх Възела (2581 м) за малко под два часа от началото. Там направихме петминутна почивка, колкото да хапнем по една вафла за подкрепа. Следващият връх по пътя ни беше Драганица (2641 м). В подножието му, между едни скали, скрих бутилка с 1,2 литра вода. До момента времето беше хладно, движехме се бързо и не бях пил много от 3,5-те литра вода, които носех. Продължих към Скакавците с малко под 2 литра вода.
Преминахме Драганица, имахме леко спускане, а след това леко изкачване, преди да достигнем подножието на първия от Скакавците. Там се разделихме. Сашката тръгна да подсича и да качи най-високия от групата върхове. Ние с Любо тръгнахме да катерим първия връх. Вляво от нас беше друго от езерата – Песъкливото. Качили се на върха, срещу нас бяха Мусала и Близнаците, но като цяло около тях беше облачно и не се виждаха добре. На върха бяхме за малко под три часа от началото на прехода.
И тук е време да спомена, че по картата и табелките върховете са доста разместени. На картата на BGMountains този първи връх се води Голям Скакавец (2685 м), а на табелата е само Скакавец. Следващият на картата е без име, висок е 2711 м и има метална конструкция – дъждомер, останал от социализма. Според табелата на върха той се води Трите Муши. Следващият е Малък Скакавец (2682 м), а последният е Скакавец на картата и Голям Скакавец (2706 м) на табелата.
Та, както казах, Сашо отиде направо на Трите Муши. Там той ни изчака и седнахме да починем и да хапнем нещо по-сериозно. Беше 11:15 часа – 3 часа и 15 минути от началото.
Една от грешките, които отчитам относно храненето, е, че си бях направил сандвичи с един салам, който беше прекалено солен, и след това жаждата ми рязко се увеличи. До този момент бях изпил около половин литър вода. През следващия час изпих още около литър.
Сашо реши да се върне назад – не му се ходеше към следващите Скакавци. Ние с Любо продължихме. До Малък Скакавец нямаше проблеми, но след това навлязохме в пасаж от клек. Следвахме някакви пирамидки, но трябваше да се ориентираме и по картата на телефона, защото пътечката се губеше. В крайна сметка достигнахме до подножието на последния Скакавец и оттам нагоре беше ясно как ще се върви – по десния склон, по който нямаше клек. Пирамидките също водеха натам.
Докато почивахме на Трите Муши, ни се видя, че има хора на този Скакавец, но когато стигнахме, не видяхме никого. След като го качихме, под нас се откри Сакън Дупка – един много стръмен безезерен циркус в края на Скакавците.
Та, достигнали дотук, реших да се връщам назад. Бучински имаше идеята да продължи до последната безименна кота, но аз вече се бях изморил доста. Предния ден карах над 50 км колело в Родопите – от Аврамово през Орцево към Елешница. А и на последното изкачване рязко забавих темпото. Както казах, увеличих много пиенето на вода и се притесних, че няма да ми стигне.
В крайна сметка и той реши да се връща с мен, така че поехме бавно назад. Часът беше 12:45.
На връщане наистина се оказа, че е имало хора на върха – те бяха отскочили до последната кота на това било. Започнаха да ни настигат и някъде под Трите Муши ни догониха и си поговорихме. Оказа се, че към последната кота имало доста клек и се минавало много бавно – час и нещо в посока. Те бяха нощували на палатка на Възела и бяха тръгнали рано сутринта.
При подсичането на Трите Муши за малко ми се размина сериозен инцидент. Потегли цяла група камъни под краката ми. Опитах се да се задържа за един по-голям камък, но и той потегли и за малко да ме затисне. Извадих късмет и се разминах без щети.
Сашо звънна. Като му казахме, че се връщаме, той каза, че ще се мотка и ще ни чака на Възела. Така ние пак ускорихме темпото в обратна посока. Водата ми свършваше и добре, че бях оставил 1,2 литра под Драганица, та да не се притеснявам. Поне си спестих носенето на този допълнителен товар.
Когато достигнахме Възела, вече се чувствах много изморен. Там поседнахме за почивка и извадих да хапна още нещо. След почивката и хапването ми дойде енергията и продължихме обратно към Тиха Рила.
Вече достигнали Е4 и спускайки се по пътеката, аз вървях най-отпред и за малко да настъпя една усойница. Видях я в последния момент, инстинктивно подскочих и при този подскок ми се схвана дясната подбедрица. Извиках от болка, а другите двама зад мен си помислиха, че ме е ухапала змията. А тя просто изпълзя надолу по пътеката.
Малко почивка, разтриване, едно саше магнезий и продължихме надолу. При колата на Тиха Рила бяхме около 17 часа – около 9 часа след началото на прехода. На чешмата се измихме, като там си забравих щеките – черни, декатлонски. Писах по групите във Фейсбук, но никой не откликна. Явно някой си ги е прибрал.
Коментар